Неврозата - защо идва от детството

 

Защо хората се превръщат в невротици?

Забързан живот, стрес, негативни новини, страх.

Нищо подобно.в действителност.

Корените и на това нещо трябва да търсим още в детството.

Днес синът ми реагира с истерия на просто една отправена със спокоен тон забележка. 

Вместо да го прегърна и успокоя, аз се разгневих от тази преувеличена за мен реакция и понечих да направя коментар от сорта колко са разлигавени днешните деца, но точно в този момент сякаш невидима ръка ми запуши устата, поех си въздух и спрях.

"Боже, какво правя?" - запита ме някакъв вътрешен глас. - "Защо?"

Отговорът всъщност беше прост - от собствения ми невротизъм.

Невротизъм не e състояние, описващо яд, ярост, гняв, само нейният израз заема тази форма, но всъщност гневът е просто израз на неспособността да се управлява ситуацията. Невротизмът е непрекъснат стрес, или с други думи - продължителна и дори постоянна тревожност.

Константният стрес е предизвикан от неспособността за справяне с множество емоции и често пъти липсата на личностни умения дори само да бъдат разпознати. Гневът е просто пикът на тревожността. Това е представлява един нервен изблик. И той не е случаен и не е самотен, и не е единствен. Това е поведение, което се случва, когато неокортексът (който е отговорен за способността ни да мислим) се изключи и остане само лимбичната система, а тя ни казва "бий се или бягай". 

Това състояние има за цел да съхрани психиката и то е полезно само по себе си, защото ни предпазва в наистина тежки и стресови ситуации, но не е нормално да възниква в ежедневието ни, провокирано от не толкова значителни на пръв поглед събития.

Накратко това, което изпитва невротичният човек, е тревожност. Толкова интензивна понякога, че може да афектира всички аспекти на неговия живот. Ако опознаете по-добре невротичен човек, ще видите, че той изпитва тревожност, когато не може да се свърже с близък по телефона, в общуването си с другите често се притеснява как ще бъде приет, често се терзае от чувство за вина и сякаш непрекъснато му е нужно да доказва стойността си. Всичко това е израз на тревожността, защото невротикът е убеден от малък, че той не е стойностен човек, или е такъв само при определени обстоятелства. Това всъщност е детето, което не е било обичано безкористно от родителите си, а само срещу определени заслуги - ако се държиш добре. Примерно. 

Разбира се никой родител не създава умишлено невротици, но мнозина допускат ужасни грешки, които на всичкото отгоре се мултиплицират в поколенията, защото ние имаме склонността подсъзнателно да повтаряме моделите, които сме видяли в детството си. И се изисква изключителна осведоменост и воля, за да се прекъсне този порочен цикъл.

Къде обаче грешим?

Как превръщаме децата ни в невротици?

В повечето случаи причината е в това, че не позволяваме на децата ни да имат лоши чувства или да изпитват негативни емоции. Понякога в стремежа ни да са непрекъснато щастливи, не им позволяваме да имат моменти, в които да бъдат нещастни. Но обикновено ние сме тези, които не можем да понесею това и правим всичко възможно да го натискаме в кофата. Децата много добре се справят със задачата да "изхабят" лошите емоции, ако бъдат оставени да ги преживяват и опознават по този единствен за опознаване начин. По същия начин не можем да понесем и неуспехите им. Всъщност в такива ситуации нямаме проблем с децата, имаме проблем със себе си и родителското си его, което понякога, именно поради собствената невротичност, се държи като едно разочаровано дете. 

Веднъж в една книга, тип наръчник за родители, прочетох нещо простичко, но много мъдро: "Можете да накажете дете за лошо поведение, но никога не го наказвайте за лошо настроение!"

И на почти всеки един от нас му се е случвало родителите му да проявяват крайна нетолерантност към лошите му настроения. Сякаш имаме право да се чувстваме само по определен начин и да изпитваме само положителни емоции. 

Дори има вицове по темата: 

"Дете плаче за нещо, баща му го поглежда и казва:

- Дай да ти пляска един шамар, поне да знам защо ревеш!"

Ако оставим настрана, че подобен хумор не би се сторил смешен на никой нормален и любящ родител, то нека обобщим защо това е толкова разрушително за детската психика:

1. Потискането на определени емоции води до тяхното непознаване, неразличаването им и съответно и до по-слабия или никакъв контрол върху тях. За да може един човек да контролира своите емоции, а не те него, на първо място той трябва да е добре запознат с тях, за да ги разпознава, да не ги смесва и те да не пораждат объркване у него. Това обаче не се случва, когато ги превръщаме в тема табу, или още по-лошо, наказваме детето, когато ги преживява.

2. Липсата на разбиране и дори поне за опит за разбиране от страна на родителя води до смачкване на доверието. Но ако за един възрастен загубата на доверие в някого е просто загуба на доверие в този конкретен човек, то за едно малко дете загубата на доверие в родителите е загуба на доверие към света изобщо, или с други думи казано - загуба на почва под краката.

3. Любящото и спокойно отношение, когато детето е спокойно и в добро настроение, и студеното или агресивно отношение, когато детето се намира в криза от негативни емоции, които не е в състояние да овладее, му задават двоен стандарт по отношение на любовта. Ще те обичам, подкрепям и защитавам, само ако... Такова условие не бива да съществува в отношенията между родители и деца, дори когато е поставено несъзнателно. 

 Важно е да научим децата си да разпознават и разграничават своите емоции, но не по-малко важно е да ги уверим, че нито една от тях не е срамна или забранена. Човек има право да се чувства както добре, така и зле.

Лишаването от право да изпитваш негативни емоции е най-сигурният път към неврозата. Човек не може да балансира в условията на непрестанна борба със себе си. 

 Потискането на определени емоции действа като бомба със закъснител. Всяка емоция притежава интензитет и заряд. Интензитетът обикновено намалява с времето, затова ни съветват да броим до 30, когато сме гневни. Но зарядът на емоцията изчезва само когато тя бъде "изхабена". Трябва да бъде изкарана навън, това може да стане чрез разговор, при травматични събития се изполЗва катарзисът, многократното връщане и разказване към най-тежките спомени, помага на натрупания стрес да "излезе" и по този начин се предотвратява травмата, правят го дори в линейките, когато возят тежко пострадали в съзнание. При децата негативните емоции излизат посредством негодувание, тръшкане, викане и най-често плач. 

Това, че те реагират по този начин, не значи, че не се справят, напротив. И какво изобщо ниво на осъзнатост и самоконтрол се очаква от едно невръстно дете, при условие, че 80% от възрастните, сред които много родители, честичко не се владеят? Нали тъкмо затова сме ние - да научим децата на самонаблюдение и саморегулация. Това става постепенно, с години, а не за един ден и не с подтискане и отхвърляне. Този процес няма как да мине, ако не говорим за емоциите, включае и за лошите такива. Но най-вече, ако не проявяваме емпатия и разбиране поне към собствените си деца.