Резюме на едно майчинство

Гледам си снимките от първите месеци по майчинство и се съжалявам. Обикновени домашни дрехи, увиснали препълнени с мляко гърди, една престорена през умора усмивка и дълбоки тъмни кръгове под очите. А бях само на 24. И това са моментите, в които съм изглеждала най-добре - логично, за да реша да се снимам. Но някак тогава като в унес от липсата на каквото и време за мислене и самосъжаление не се чувствах зле и не осъзнавах тежестта на картинката. Майната му, мина! Сега съм пак същата мацка от преди бебешкия период, даже и повече. Нескромността се дължи на усещането за разхубавяване и цъфтеж, която съвземащата се от майчинство жена започва да изпитва, може и да е субективно, но е факт, че стягането на бедра, корем и гърди хвърля самочувствието до небето, а и за първи път не ти дреме да си перкаш със супер късите плажни шорти из града.
Искрено и лично, най-труден беше периодът около и след първата годинка на детето. Тогава вече усещах присъствието на отегчение от уморителната рутина на майчинството и бавно навлизащите депресивни мисли. Всеки ден исках да работя, да се развивам, да изляза от трапа. А добри хорица около мен правеха нелепи опити за ме успокоят с реплики от рода на "Знаеш ли, четох, че майчинството повишавало интелигентността при жените?". Уауу, почти съм убедена, че от постоянното повтаряне на "бау-бау", "мяу" и "бръм-бръм" от сутрин до вечер IQ-то ми удари тавана!
Но пак да се върнем на смисъла в човешкия живот, каквото са мечтите... Та, моята по онова близко и едновременно далечно време беше да започна да работя. И т'ва ако не е за съжаление - човек да мечтае за работа, но ето, случват се и такива неща. Всъщност още на момента започнах да действам по въпроса. Не съм от хората, които обичат да чакат, а търпението ми общо взето е като на шестгодишно пред щанд за сладоледи. Записах да уча. Отново. Който каквото прави, аз все нещо си уча и пак не съм много сполучила в този живот. Шанс. Важното е да прозрем навреме, че разговорите с едногодишно не са достатъчна храна за сивото ни вещество и да предприемем някакви мерки. Отвориха ми се разни възможности, един куп идеи, нова налудничава мечта за собствен бизнес и петата чакра. Е, мечтата ми се сбъдна. Не онази за екскурзия до Френската Полинезия, а тази да работя като ненормална (то май все такива ми се сбъдват). Не случайно хората са казали "Внимавай какво си пожелаваш!". И какво сега? Пак неудовлетворение. Човек, сякаш е роден цял живот да се пържи в някакво негодувание, като цаца в горещо олио. Как какво, разбира се, ситуацията ме хвана неподготвена и с много лош бизнес план. Както и домашен план..Оказах се с много работа, ангажименти, нон-стоп висене пред лаптопа, което няма как да стане, когато по цял ден имаш малко дете край теб. А детето между другото "отхвръкна" - направи две, и хоп влязохме в бебешкия пубертет. Честито на печелившите! Тука вече пуснах автопилота. Той представлява странна съвкупност от истерична жена,която се опитва да работи, много разхвърляна къща, дете на самотек и като цяло домочадие на самоотглеждане, което яде крясъци за всяко прекъсване на работния ми и учебен процес. Сблъсъците обикновено завършват с чувство за вина, сготвена манджа и играчки за всички. Не мога да кажа, че този режим е чак толкова зле. Пари все пак има повече от преди, а и получавам известно завръщане към нормалността и социалния живот. Детето започна да се оправя само, а мъжът се научи, че най-добре се разбираме, когато не си говорим изобщо.
Като тегля чертата се питам с какво ме надрусаха, че хем мога да изпиша цяло руло тоалетна хартия с оплаквания към майчинството, хем се чувствам толкова щастлива и пълноценна да бъда майка? Дори фактът, че нямам време за глупости ме кара да се гордея понякога и да съжалявам хората, които се чудят с какво да си го запълват. Не казвам, че са безполезни, все пак техният излишък на време храни доста индустрии - за медитация, любителска кулинария, арт, йога, бой с извънземни, здравословен живот, сайтове как да си приготвим смути от мед, коприва и лечебни водорасли. 
На въпросът дали искам още деца, веднага отговарям и ухиленото "ами, да"! Дори работата си я планирам с мисъл за бъдещите ми все още непланирани деца. Някак не виждам смисъл в нещата, извън семейството. Родителството ми даде много ценен урок. (Освен обучението по живот на бързи обороти). А именно, че смъсълът е горивото в нашия двигател. Без смисъл, няма смисъл... Семейството е смисъл, децата са смисъл. Те ни водят към промяна и нови стремежи. Човек много по-трудно се мотивира само заради себе си. Така че аз дължа всичко, цялата ми промяна, на това, че станах майка. И да, искам още деца.
Даже още две, дай Боже!
Също така искам никога повече да не ползвам отпуск по майчинство. Лично на мен ми подейства смазващо регресивно. 
И по-малко да се притеснявам относно въпроса, че не съм достатъчно добра.

Последното пожелание е за всички!

Никога няма да сте перфектни, но ако давате максимума от себе си, е невъзможно да не сте достатъчно добри.