Непослушното дете е благословия

 

 Попаднах на оплакване от майка в една Фейсбук група относно дъщеричката й на година и половина. Майката се вайкаше, че детето е много палаво и усилията й да възпитава били напразни. Този разказ отвори няколко теми относно детското непослушание, които ми се иска да коментирам, тъй като ги имам за важни и необходими за размишление от всеки родител.

 Първо ще засегна темата за психическото развитие при децата, което си има определени етапи, през които трябва да се мине, така както физическото.

 И втората част ще посветя на родителското его и проблемите, които то поставя. Има ли място за егото в родителството въобще? 

 Като за начало бих искала да започна с позицията си на родител и педагог, че здравото, щастливо и най-вече свободно дете би трябвало да е непослушно. Знам, че на мнозина няма да се хареса, но не мисля че проблемът е в моето мнение, а в тяхната некомпетентност по темата. Непослушанието, в смисъла, в който сме свикнали да го разбираме, само по себе си показва известна фриволност и дързост, които са характерни за щастливите, обичани, уверени деца, които не чувстват ограничения да изследват заобикалящия ги свят. Това са свободни деца, отглеждани по здравословен начин. Обратното, твърде послушните и тихи деца, може да бъде сигнал за проблем и в много по-голяма степен тревожи психолозите. Не е типично за децата да бъдат твърде срамежливи, плахи, затворени. Не е типично безропотно да се подчиняват на командите и забраните на възрастния. Вроденият стремеж към изследване и любопитност на здравите психически деца ги кара да експериментират както със средата и движенията си, така и с границите на останалите хора - деца и възрастни. Прословутото "опъване на нерви" представлява точно това и нормалното детско любопитство иска да провери до къде може да стигне нашето търпение. Децата ни провокират от една страна, защото така ни изследват, и нас, и реакциите ни, а от друга - разрушават всичко около тях, защото така изследват как работят света, нещата и природата. Тези две неща в комбинация са експресивен коктейл за нашите нерви. И разбираемо -бъркотията е проблем за всеки човек, но това не значи, че децата са лоши и че не сме ги възпитали правилно. Ако е нетърпимо за нас като родители, би било правилно да се обърнем към себе си. Проблемът с ниската търпимост или пък прекомерно голямата мания за контрол и чистота нямат нищо общо с детското непослушание. Те са проблем на родителите и ако чувстваме, че не можем да се справим сами, хубаво би било да потърсим специализирана помощ, но не и да наказваме собствените си деца просто за това, че са нормални деца. Разбира се това не значи да не поставяме граници и да не възпитаваме, но в никакъв случай не означава, че детето е лошо, лигаво или невъзпитано. Впрочем, отварям малка скоба, ВСЯКО дете е невъзпитано по простата причина, че възпитанието трае поне до юношеството. Няма възпитани деца. Има възпитани хора. Родителите са длъжни да полагат усилия да създадат балансирани личности с добра ценностна система, но в никакъв случай да не се фиксират в идеята за възпитано дете, защото тя е непостижима, поне докато децата са малки и любопитството да изследват света и доказват съществуването си като отделни хора са техните двигатели в ежедневието. 

 Тъй като вече вметнах, че детските провокации и експерименти с търпението ни са част от доказването на Аз-а, мисля че дойде ред да спомена малко за етапите в психическото развитие. То включва в себе си емоционално, интелектуално (когнитивно) и социално развитие. Така че свободата, с която расте едно дете влияе пряко и върху умствените заложби, които ще развие. Потискането на детето води и до потискане на интелекта, така че умно и послушно дете често пъти са несъвместими понятия. Именно затова толкова много се е държало в тоталитарния строй на послушанието. Стремежът на властите в бил към създаване на послушна и изпълнителна работна ръка, а не към мислещи интелигентни хора, които са най-големият враг и страх на един тоталитарен режим. Така че примерите от минали поколения и как бабите ни са били възпитавани и възпитавали не смятам за удачни към днешните деца, за които освен, че си поставяме съвсем различни цели, са и съвсем различни като поколение, при тях старите прийоми рядко и дори почти никога сработват успешно.

 По отношение на психическото си развитие бебето се ражда абсолютно несъзнавано, то няма съзнание, тъй като съзнанието като социална функция на психиката, се формира постепено и на по-късен етап. Това е бавен процес. Затова и не помним първите години от живота си. В този начален етап от своя живот бебето не знае, че е отделен човек, то е изцяло направлявано от своите първични инстинкти за оцеляване. То не е в състояние да се възприема като нещо отделно от родителите си, най-често майката, затова "смята", че е едно цяло с нея, или част от нещо по-голямо и по-значимо. Малкото бебе се чувства напълно изгубено, когато е откъснато от близостта на майката и затова в такива моменти го обзема чувството, че умира и то изпада в истеричен плач, докато майка му не дойде и не го успокои. Новороденото бебе не е в състояние да се самоуспокоява. За него всяко отсъствие на майка му означава смъртта му, няма капацитет да осъзнае крехкостта и безпомощността като нещо преходно, нито че се намира на сигурно място, затова отсъствието на зскрилящия го възрастен (най-често майката) води до изключително високи нива на стрес и него. (Виж "Бебетата умират по няколко пъти на ден"). След като се "увери", че константно получава сигурност и закрила, постепено бебето започва да изследва света и да се учи. В началото движенията са му ограничени и светът му все още е зависим от появата и отсъствието на родителите. Липсва пространствено мислене. Ако нещо не е пред очите на бебето, за него то не съществува. Когато мама излезе от стаята, тя спира да съществува, а когато се върне, магически се появява отново. Това подсказва, че на този етап бебето все още е в пълна психологическа зависимост от родителите. Последователно двигателните умения се усложняват, периметърът на обследване се разширява, умствените умения нарастват успоредно с двигателните, социалния кръг се разширява. И така бебето разбира все повече и повече за света около него с всеки изминал ден. Докато не достигне до чисто нов етап в психическото си развитие, когато най-после разбира, че то е отделен от родителите индивид и с това се поставя първата "тухличка" в изграждането на собствено съзнание. Това е отделянето на т.нар. Аз. Периодът от около 18-месечна възраст до около 36-месечна възраст (варира при различните деца). По това време детето най-после спира да се възприема като някаква неразривна част от родителите си. Същевременно осъзнава както своята собствена отделеност, така и тази на останалите хора, с което пък се появяват първите умения за общуване извън семейния кръг.

 Този период е много интересен. Не случайно неформално е наречен "бебешкият пубертет". Ако в реалния пубертет промените са свързани с половото съзряване, то в "бебешкия" съвсем спокойно можем да твърдим, че са свързани с психологическото осъзнаване на Аз-а. Затова и той, подобно на пубертета, се характеризира с много буйни етапи в развитието, които неминуемо се отразяват на поведението на детето. Болшинството деца по това време започват да не чуват какво им се казва, да правят опакото на родителските команди, да се тръшкат, да проявяват инат. Обикновено тогава повечето родители за пръв път се сблъскват с "непослушното" дете. 

Спокойно, скъпи майки и татковци, затегнете коланите и най-вече нервите, и се впуснете търпеливо в приключението да бъдеш родител! Послушни деца не са ви нужни. Сигурна съм, че искате за децата си само най-доброто. Повярвайте ми, то не се постига с послушание. Знам, че не ви е леко, но непослушното дете е здраво, будно, свободно и щастливо. Вие не искате послушно дете. Непослушното дете е благословия! И не бъркайте послушанието с възпитанието. Възпитанието, както вече споменах, е дълъг процес, отнемащ години, и няма нищо общо с това как се държи детето ви на година и половина.

 От друга страна смачканите, насилваните, тормозените, заплашвани те, битите, отгледани в институция без родителска обич деца много често изглеждат послушни. Това ли ви е целта наистина? Психически смазаното дете няма сили и смелост да се бунтува и инати, то просто си мълчи и дори пред специалисти трудно говори за преживяввнията си. А колкото по-големи са травмите му, толкова по-малко би склонило да говори. Децата обикновено не говорят за наистина травматични събития, понякога дори не ги помнят или ги помнят частично (естествен механизъм на психиката да се съхрани), затова и се налага да достигаме до тях посредством други методи. Понякога травмите не се дължат на насилие в семейството или лоша среда на отглеждане. Понякога се дължат на прекомерна чувствителност (Виж "Свръхчувствителните деца*) или на някакъв вид психическо разстройство. Но дори когато семейната среда е нормална, твърде хрисимото, сдържано и затворено поведение е сигнал за тревога. За тези деца неспециалистите, та често дори самите родители, когато не осъзнават проблем, просто казват "Ах, какво послушно дете!" без да си дават сметка, че зад тази привидна послушност се крие страх, а понякога дори ужас. 

 От друга страна родителството е достъпен начин за нестабилни и неуверени личности да се себедоказват. Съзнателно родителят е убеден, че го прави за доброто на детето, но под прага на съзнанието го прави от егоистични подбуди: да бъде успешен в това начинание - родителството. Само че родителството не е кариера, а детето не е продукт. То е отделен човек със свой собствен характер, свои собствени особености, желания, интереси, мечти и виждане за света. Каквото и да правим, децата ни никога няма да станат точно такива, каквито ни се иска, или каквито сме си представяли. И именно в това е най-хубавият и ценен урок на родителството - да ни научи да обичаме без условия и без очаквания.

 Ако детето ти е непослушно, не си се провалила като майка. 

И въобще редно ли е да използваме децата си като мерило за лични качества, е един философски въпрос, върху който си струва да поразсъждаваме? 

А сега малко храна за размисъл и за вас.

 Когато детето ви е непослушно, кой е въпросът, който възниква в главата ви:

1. Как се чувства детето сега? 

2. Какъв родител изглеждам в очите на хората при тази ситуация?

(1) В първия случай се фокусираме върху това какво е довело до ескалация в емоциите на детето и можем ли да му помогнем да се успокои и да промени поведението си. 

Печелим доверието на детето, по-бързо решаване на проблема, а то печели урок по емоционална интелигентност (да се запознае със своите собствени чувства и емоции), както и личен пример за спокойна реакция без агресия и напрежение 

(2) Във втория случай се фокусираме в нашата собствена самооценка, която е в токсична зависимост от хорското одобрение и традиционно приетите стереотипи и предразсъдъци. 

Не печелим нищо, освен ненужен родителски срам от поведение, което е абсолютно естествено за едно малко дете, и ненужна ескалация на гнева ни. 

Детето губи опора, доверие и защита от страна на родителя и "печели" единствено травми в случай, че ситуацията прерасне във вербално или физическо насилие. 

Родителят смята, че ако не реагира "строго", ще разлигави детето си. Прието като по шаблон стереотипно схващане, без реална достоверност в причинно-следствената връзка "липса на остря реакция към поведението - лошо възпитание", и без оглед на индивидуалността на детето, собствената индивидуалност, уникалността на ситуацията и уникалността на връзката му с детето въобще. 

Няма универсални методи за справяне с неприемливо поведение, така както няма универсални методи за възпитание въобще що се касае до взаимоотношенията родители - деца. 

Научните възпитателни методи и похвати касаят педагогическата работа и рядко се оказват успешни в семейното възпитание. И дори те се прилагат строго индивидуално към всяко дете и всяка ситуация.

Така че струва ли си с цената на множество трае и да преследваме фикс идея за перфектно деца, каквото никога няма да съществуват? И нашите деца няма да са най-добрите, колкото и да се престараваме, така както ние не сме най-добрите хора и така както нашите гени не са с нищо по-уникалнни от всички останали. Единствената смислена цел по отношение на въпроса "Какво искам да постигна като родител?" е стремежът към това децата ни да се превърнат в пълноценни, балансирани свободни и добри хора. Нищо повече и нищо по-малко не бива да си го слагаме на плещите като товар и лич

на отговорност.