Аборта - третата гледна точка...

 

 Мина година и половина от раждането на второто ни дете и с мъжа ми все по-често си говорим, че май е време да си сложа спирала. Идеята е моя, той по никакъв начин не ме е притискал. И понеже се отвори темата, разбира се, през главата ми понякога минават разни филми, особено като знам, че е купил едни презарвативи за 80 стотинки от аптеката... До сега децата ни са били внимателно планирани и дори разликата, която целяхме да имат, се получи идеално, но човек никога не е застрахован от "гафофе", затова е важно добре да се пази. Та, замисляли ли сте се по темата какво ще правя, ако до главата ми дойде непланирана бременност? Разбира се една голяма част от жените с лека ръка си казват "аборт.", само че точно ей на това нещо аз не бих била способна. Не просто. Решила съм го много отдавна...Още когато изгубих най-първото си дете, да, имах такова преди Томи, само че то не се роди никога. Умря в мен, малко след като влязох в четвъртия месец. Беше оформено вече, красиво. Приличаше на човече. Скоро щеше да се разбере пола му. Но сърцето му спря. И трябваше да го извадят, тъй като в толкова напреднала седмица нямаше как организмът ми да го изхвърли спонтанно. Поне не цялото. Тогава се запознах с процедурата по правенето на абортите. Тя е една и съща в общи линии и при абортите по желание. Лежах в едно отделение с тези жени, които са решили да премахнат от себе си живите си деца. И да ги убият. Акушерките ме уверяваха, че това са просто ембриони. Но аз се скъсвах от рев. Току-що бях загубила желаното си дете, което вече обичах истински, бях го носила няколко дни мъртво в себе си без да знам, а те се отървават от живите си деца. Гледат ги как движат ръчички и крачета на ехограф при контролния преглед и - баам, след два часа вече живеят спокойно без тях. Как става така, бе хора? Кажете ми, моля ви! Не съдя никого, не знаем причините, всеки е свободен да решава за своето тяло. Но се питах, защо Господ взима на тези, които копнеят, а дава на онези, които не искат? Дълго време си задавах този въпрос. После лекарите ни дадоха "зелена светлина" и се фокусирах в мечтата за новото бебе. Но до Нова бременност се стигна много трудно, макар и да бях само на 23. Матката ми беше много изтънена след манипулацията и ембрионпетата не можеха да се закрепват. Губех ги всеки месец в тоалетната. Буквално. И всеки такъв цикъл с "бебе" беше като сол в раната. Плаках като ми закъснееше, защото знаех, че ще ми дойде по-късно, понеже оплождане има, но зигитаъа няма да се хване. Чудех се какво ли още зло ми е приготвила съдбата. В една година изгубих баща ми и детето ми. Само че спирала на ада намери своя изход най-накрая и успях да си стъпя на краката някак. 

В един слънчев юлски следобед, след 7-дневно стабилно закъснение, най-сетне разбрах, че съм бременна! С Томи.  Всъщност бях бременна с близнаци, но едното бебе изхвърлих още едва в 9 гестационна седмица. Да, още едно изгубено бебе. Явно така ми е било писано. Синдрома на изчезващия близнак. Било често състояние при забременелите с близнаци в ранна бременност. Лекарката ме успокои, че най-вероятно е било "кухо яйце", т.е. в едното сакче да е нямало бебе. Аз обаче си го виждах на снимките, просто беше по-мънипко. Големият батко се стоеше отгоре с по-голямата си "къщичка", а вътре в по-малкото сакче имаше бледо петънце. Честно казано стана ни кофти, макар че не бяхме готови за близнаци. Но пък от друга страна бяхме безкрайно щастливи, че поне едното бебче си е живо и здраво, и стискахме палци така да бъде и до края. И ето го - на, вече на 6г. Порасна. Времето отлетя. Стана и батко. Но онзи период понякога отново оживява пред очите ми. Казвам си, Господи, вече имам две здрави деца, защо не забравям? Истината е, че нероденото дете не се забравя. И сигурно е някъде над нас и ни гледа. Мъжът ми понякога ме пита: "Какво ли щеше да е? Аз чувствах, че е момиче?"...Мълчание. Спираме. Продължаваме напред. Вече имаме живота, за който мечтаехме тогава. Но едно нещо остана. Зарекох се. А аз по принцип не обичам да се заричам. Защото така като ученичка се бях зарекла, че никога няма да пуша, ще водя здравословен начин на живот. Пък пропуших. На 21. 

 В това обаче съм сигурна. Никога няма да направя аборт! Независимо обстиятелствата. Моето сърце не би го понесло. И когато се заговорим с моя мъж за контрацепция, винаги ми минава през главата онзи спомен от болницата с абортите. Толкова много ревах, че се наложи да ме преместят в друга стая. Там имаше две майчета като мен - спонтанен аборт и мъртво бебе (мисед) като моето. Не че не беше тежко, но си бяхме утеха и подкрепа една друга. После дълго време поддържахме контакти. И трите родихме здрави дечица и постепенно пътищата ни се разделиха. Една вечер вървях из центъра на София. Прибирах се от работа. Томи беше на 3г. Имаше протест срещу някакъв си закон за аборта. Дори не се осмелих да прочета за какво става въпрос. Нещо се сви в мен. Сърцето ми затупурка лудо. Изнизах се с възможно най-бързста крачка от там. И пак ме погна онази мисъл - едни искат, а го губят, други го имат, за да го убият. А след това обвинения "Таня, нямаш право да съдиш хората!". Стигнах вкъщи и казах на мъжа ми, че трябва добре да се пазим, защото аз никога няма да правя аборт! Той онемя. Помисли си, че съм бременна. 😂

 И така, това е мое много лично решение - третата гледна точка. Не мога да кажа дали съм за или против абортите. Темата, макар и 8 години по-късно,.все още блокира съзнанието ми. Не мога да разсъждавам по нея. Не мога да изказвам мнения. Само знам, че аз лично никога не бих убила доброволно бебе, което расте в мен, независимо какво ще ми коства това да го отгледам. И все пак се надявам да не ми се случват изненади!

А вие мислили ли сте по този въпрос?