Шест груби грешки, които допускаме при възпитанието на децата си

 

 За един родител детето е най-милото, независимо колко деца има и на каква възраст се е сдобил с тях. Това от една страна е свързано с есетествения биологичен инстинкт, който ни кара да се привъзрзваме към децата си до жертвоготовна степен, с цел да опазим потомството си, но от друга страна в съвременния свят се е развила по-специална социална връзка между родителите и децата. Така вече отдавна значимо и важно за родителите е не просто физическото  оцеляване и приспособяване на децата, а и тяхното успешно "вграждане" в живота и социалния свят. От тук произтича и максимата, че всеки родител иска най-доброто за своето дете. Но знае ли родителят коя е правилната посока, в която да насочи своите усилия като основен възпитаващ субект в живота на детето? Много често отговолът е, че родителите държат да възпитават, без да се интересуват от науката за възпитанието. Много хора не търсят информация, или се хващат само за тази, която най-много подхожда на светоусещането и разбиранията им. Често не се вслушваме в съветите на учители, дегегледачи, треньори. Не бива да забравяме обаче, че една методика трябва да е базирана поне малко на реални познания и доказан опит, а не просто на голи претенции и свръхочаквания.

 Признавам си, като майка често се засягах на обвиненията, че днешните родители "развалят" съвременните деца. Звучеше ми преувеличено, а и с какво по-добро възпитание може да се похвали миналото - с шамарите ли? Но когато започнах да работя като учител в детска градина много от нещата, за които бях чела, ми се "проясниха". Да видиш от другата страна на монетата...

Това, което виждам, е онагледяващата прочетеното в статиите и книгите действителност. Там, където се твърди, че днешните родители ощетяваме децата си. Тук ще споделя кои са шестте най-чести грешки във възпитанието, които биха могли да повлияят негативно в развитието на личността на детето:

1. Детето винаги е право

В практиката си на учител забелязвам странно явление. Странно поне за мен. Моето дете винаги има право. Да речем случило се е спречкване между две или три деца от една група. Едно от тях се е оплакало вкъщи, че другите са го обиждали. Майката непременно търси обяснение от учителя защо другите деца са обидили нейното дете и къде е бил той по време на свадата, че не е "раздал" справедливост, както е "редно". Но според нея най-вероятно е редно учителят да се намеси, защитавайки нейното дете. У такъв родител някак по презумпция се ражда представата, че детето му е само и единствено потърпевшо в дадената ситуация. До някъде това е първично разбиране на нещата, продиктувано от родителския инстинкт и огромната родителска обич и порив за опека. Обаче от морална и социална гледна точка тази реакция е нерационална. Първото нещо, което трябва да направим, е да си изясним ситуацията и ролята на детето в нея. Нерядко децата "жертви" в очите на родителите си са всъщност децата "дразнители" в очите на техните учители, възпитатели и връстници. Защо се получава така? Това е началото на проблема "Родителите не си познават децата.", който обикновено се задълбочава в периода на пубертета. Бивайки винаги непременно защитавани, децата свикваг, че каквото и да направят, ще бъдат оправдани. Те успешно схващат модела да го "играят" жертва пред своите родители. С това се изражда възпитанието на някои нравствени качества. Така се появява чувството за безнаказаност у много подраствящи и млади хора, подхранено най-вече и основно от неправилния подход във възпитанието детето да се защитава на всяка цена и да му се вменява, че никога не е виновно.

2. Прекалената свобода

"Аз давам свобода на детето си" е реплика, която чувам напоследък навсякъде - от приятелки, по площадката, от родители на деца в детската градина, до фейсбук коментари. Разбира се, това не е лошо. Но свободата, коята даваме на детето си трябва да е съобразена с някои неща:

- малкото дете е неспособно да взема правилни решения за живота и здравето си

- с възрастовите особености на детето

- с психическите и физическите му възможности

Сега ще ви запозная с понятието "ограничена свобода", което на пръв поглед изглежда абсурдно, и колко полезен всъщност е този похват във възпитанието:

Давам свобода на сина ми да си избере тениска и къс панталон, но не му давам свобода сам да си избере тоалета, защото е твърде вероятно да вземе дънки и пуловер в 30-градусава жега. 

Нека избор има. Но нека този избор бъде ограничен до дадена категория. Не му давам да избере вида на дрехата, а само нейният цвят, щампа и т.н.

 Все пак е още на три и половина! Т.е. при осигуряването на свобода в избора е хубаво да поставяме известни ограничения. Непрекъснато виждам деца, които сами си "пазаруват" играчки, деца, които си избират десерт на касата в магазина, деца, които тичат свободно по тротоарите, деца, които спорят с учителя, относно правилата, деца, които макар и още само на 3,4 години, сами решават дали ще спят и кога ще си лягат. Такава свобода за мен е катастрофална. Мнозина психолози, специалисти по ранно детско развитие са уставовили, че поставянето на граници помага за изграждането на личността, а не й вреди. Ето защо трябва да се внимава с прекомерната свобода и да се осъзнае ролята от присъствието на правила и последователното им прилагане при огглеждане на деца.

Спазването на основни правила е базата за възпитяване на отговорност в човека. Правилата сами по себе си включват внимание, отношение, отговорност и задължение. Това развива важни социални качества в растящите деца.

3. На обратния полюс - прекаленото ограничаване на свободата

Има родители, които прекалено много се тревожат за живота и здравето на децата си и в стремежа си да ги опазят от всичко несъзнателно стигат до там, че са им забранили почти всичко. "Не тичай, ще паднеш!, "Не играй в пясъка, мръсен е!", "Не си играй с това, мокро е, ще настинеш!", "Не ходи сам, може да те блъсне кола!", "Не се качвай на пързалката, ще паднеш! и т.н. и т.н., това е само част от арсенала на последователите на свръхопеката. За тези родители да се отдалечат на повече от 3 метра от детето си по време на игра е цяло предизвикателство, а ожуленото коляно може да ги изпрати дори в спешен кабинет. Обикновено си има причини за това отношение: дълго чакано дете или пък много палаво дете, което вече веднъж си е патило от това. Независимо причините обаче това поведение "задушава" детето и възпира нормалния темп на развитие.

 Хората, отглеждани по този модел, нерядко стават стеснителни, неуверени, затворени, а дори могат да развият и социални фобии. Или пък приемат комуникацията с родителя като битка, в която непременно трябва да защитават индетичността си чрез противопоставяне и стремеж точно към забранените неща. Затова, колкото и да ни е трудно, трябва да приемем реалността, че не сме способни да предпазим децата си от всичко.

4. Игнорираме детето

Втората най-честа грешка след "детето винаги е право" е липсата на пълноценно прекарано време с децата ни. Животът стана труден, работим много, прекалено сме социално ангажирани, вече децата не се отглеждат от цяло село или половината рода, както е било в миналото, а в повечето случаи основно от майката и бащата. Толкова сме погълнати от ежедневните ни извънсемейни  задължения, че чисто и просто нямаме време за децата си. Самата аз страдам от угризения, че нямам достатъчно време за сина ми. Има дни, в които съм прекарала повече време в занимания с чуждите деца, а вечер съм толкова уморена психически и физически, че игнорирам моето собствено. Но ако до скоро това беше една тъжна истина, пред която всеки навеждаше глава в пода, то напоследък се забелязва тенденция на това да му се вика "похват на възпитание". Неведнъж чувам - детето се учи на самостоятелност, да се заиграва само, детето има нужда от лично време и т.н. 

 Всъщност психолозите казват, че скуката е майка на креативността. Затова съм напълно съгласна, че за едно дете е полезно отвреме-навреме да скучае. Но напълно недопустимо е да го оставяме на самотек почти през цялото време. Освен злоупотреби с телевизията и устройствата, това води и до липса на познания за елементарно поведение в отделни социални ситуации, липса на правилни предснави за много неща от заобикалящия свят, проблеми в регулацията на поведението. Самоотглеждащите се деца рядко стават по-самостоятелти, обикновено се наблюдава точно обратното - изоставане в комуникативните, познавателните, речевите и игроните умения. Такива наблюдения имам и в работата си.

5. Моето дете е най-умно, най-красиво, най-способно

Поставянето на пиедестал на нашето собствено дете е нормална реакция на гордост в определени ситуации: детето е спечелило състезание, получило отлична оценка, преодоляло е свое притеснение/страх, изработило е нещо впечатляващо и др. Не е нормална реакция обаче непрекъснато да говорим за детето си като единствено и неповторимо, да го сравняваме с другите деца и да неглижираме техните добри качества и постижения. Това е изкривяване на реалността, в която и самото дете става участник, защото то непрекъснато чува, вижда и усеща това натрапчиво отношение към него като към по-специално. 

Родителите допускат подобна грешка несъзнателно, обикновено в стремежа си да възпитат уверени деца. Но понякога последиците от този неправилен подход могат да стигнат твърде далеч, като техният израз може да е в различна посока. Едни хора, възпитавани по този начин, ще загубят представа за реалността и животът после може тежко да ги разочарова, други до такава степен ще се самозабравят, че е възможно у тях да се породи безпардонен модел на поведение, чрез който да потискат и мачкат другите около тях.

Когато хвалим и прехвалваме със суперлативи децата си, не бива да забравяме, че хвалбата е метод на поощрение, а всяко поощрение трябва да бъде заслужено.

6. Не разговаряме достатъчно с децата си

Тук отново се намесва темата за ангажираността ни и колко време имаме за децата си. Трудно е да се изпълняват препоръките от книгите "трябва да прекарвате толкова и толкова часа на ден с децата си", защото съдбата и ежедневиито на всеки човек са съвършено различни. Има родители, на които помагат други роднини, но има и такива, които не получават никаква външна помощ, има родители, които работят от вкъщи, и други, които работят извън дома, на смени, дори и нощни, има родители, работещи на по две, три места, учещи и работещи, като моя милост, има и родители, които сами отглеждат децата си. Важен фактор е също и броят на деца в семейството. Само едно дете получава много повече индивидуално родитерско внимание, отколкото дете в семейства с три или повече деца. Затова не можем да определим оптимално време, в което малките деца трябва да прекарват време със своите родители. Правилото "да говорим много с децата си" не се определя от време, а от това по какъв начин оползотворяваме времето с децата си, колкото и малко да е то. С децата трябва да се разговаря непрекъснато. И да забравим оправдания от сорта на "ама, то още не разбира". На детето трябва да се говори още от бебе, още от времето, когато то е в утробата дори. Може да разговаряте с детето, докато чистите, миете чинии, готвите, пазарувате. Децата са любопитни, няма тема, която да не ги интересува, защото всичко свързано със заобикалящия ги свят е интересно за тях, като тепърва вграждащи се в него и опознаващи го. Говорете за добро и лошо, правилно и неправилно навсякъде и по всяко време. Не е нужно да преправяте думите или гласа си. Говорете на детето като на възрастен. То може да не разбира в началото, но с времето ще започне все повече да осъзнава нещата. И не се предавайте пред непрекъснатото повтаряне. То е досадно понякога, но е изключително важно. За себе си съм си изградила едно малко неписано правило - едно нещо е повтаряно достатъчно, чак когато детето си каже, че му е втръснало от него. Обикновено децата реагират по този начин, когато добре осъзнават нещо и не желаят да им бъде натяквано повече. 

Децата, с които не се говори, се развиват по-бавно емоционално, понякога дори и познавателното им развитие започва да изостава. Започват да срещат трудности в комуникацията, които намират различен израз при различните деца - затвореност или пък избухливост, несигурност, страх  и т.н.