Защо играта е толкова важна

 Най-сигурният начин да съсипеш детето си е да му отнемеш възможността да играе.

 Забелязали ли сте как в днешно време почти всяко дете ходи поне на едно-две извънкласни занимания? Обикновено след детска градина или училище децата посещават спорт, английски, занималня, ментална аритметика, различни работилници и в крайна сметка почти не разполагат със свободно време. От друга страна родителите изпитват неистов страх от това децата им да скучат и отделно им предлагат всякакви забавления и активности през почивните дни - игри в зала, лунапаркове, посещение на зоологически градини, скачане на батути, водене по мероприятия и всевъзможни глезотии. А сега се опитайте да си спомните как живяха повечето от нас като деца? От сутрин до вечер по улиците, само някой се подаваше от прозореца да ни извика за обяд. Домашните пишехме с майките. бащите, лелите, бабите, дядовците и рядко някой беше записан на занималня извън училището. Ще си кажете времената бяха дтуги, сега децата са различни и се нуждаят от дисциплина. Истината обаче е малко по-различна. Децата имат нужда от повече свободна игра.

 И преди да ме нахокате за дръзкото мнение, бързам да кажа - първо това не е мнение, а научен факт, и второ - позволете ми да обясня детайлно защо играта е важна.

  Свободната непедагогическа неформална и нецеленасочена игра не е някаква глупост и не е просто детинщина. Тя е природно заложена на всички интелектуално по-развити животински видове. Накратко казано, малките на всички топлокръвни гръбначни животни играят. И това не е случайно. Играта има своята функция в човешкото физическо, емоционлно, когнитивно и познавателно развитие. Тя е самата основа, на която в последствие ще стъпи реалния житейски опит. Чрез играта малките се учат на значимите за техния животински вид неща - да ловуват, да се защитават от хищници, да се бият, да търсят и т.н. По същия начин нашите деца се учат на живота първо чрез игра. 

 Разбира се, че игровият подход е задължителен в предучилищното обучение. С игрови подход се провеждат занятията и по извънкласни дейсноти. Но има разлика между свободна игра и дидактична. Свободната игра е важна, защото същността й почива на фантазията. Да се развива въображението е най-добрия начин да се развива интелекта в пълния му потенциал, да се развива самостоятелност и критично мислене, да се създават свободни хора. Децата днес повече от всякога имат нужда да им се помогне на въображението. В голямата си част те са превърнати в заложници между препълнения график, екраните и очакванията на прекалено амбицираните родители. Острани погледнато те не притежават свобода, а по- скоро приличат на работническата класа при тоталитарен режим. Да не говорим, че понякога когато проявят креативност, биват санкционирани за това, че не следват наложените рамки.

 Като майка и педагог често срещат опорки на тази теория. Най-честото, което чувам е: "Днешните деца не знаят как да играят. Остави ги без работа и само глупости мислят, и се бият и карат."

Грешка. Днешните деца нямат вина за това. Те просто не знаят как да играят, тъй като рядко са оставяни да го правят. Аз имам позната, която не разрешава на дъщеря си да играе с играчки и смята, че това е правилния подход. Чудя се защо тогава развивах цяла курсова работа на тема значимостта на играчките за развитието на детето. За да могат да играят, децата трябда да са играли. Научете децата си не на буквите, числата, цветовете и животните от фермата. Научете ги първо как да играят, от съвсем мънички. Най-подходящата възраст е между първата и втората годинка, когато все още детето не се нуждае особено от социализация с други деца и играе предимно с родителя. Този момент е най-удачен, защото като предполагаем втори участник в игрите, родителят може да поеме ролята на ментор и да покаже на детето как да играе. Само искам да вметна едно уточнение: има разлика между това да го научите на различни игри и това да го научите как да играе. Играта е интеракция, която изисква опознаване на емоциите и възпитаване на здравословни поведенчески реакции спрямо тях. Ролята на родителя не е да избира игрите и средствата, а да насочва към овладяване на емоциите и поведението по време на игра. Например, когато детето се разочарова, че не може да постави куклата в седнало положение и започне да плаче или крещи ядосано, родителят да му покаже, че играта може да продължи и по друг начун и че дори непредвидените и нежелани резултати в играта могат да се превърнат в поле за нови идеи. По примера с куклата, родителят може да преиграе ситуация, че "бебето" (куклата) е паднало и се е ударило и сега "мама" (детето) може да му предложи утеха като го гушне. Ще забележите как малкото дете изведнъж се оживлява от новата идея и продължава играта заинтригувано и дори с усмивка. Това се случва съвсем рано, още на невербален етап, когато бебето дори няма и 18 месеца, защото здравите деца на тази възраст са съвсем в състояние да разбират играта, да съпреживяват игрови ситуации и да продължават сюжета.

Най-големият враг на играта е разочарованието, защото то често се превръща в причината за нейното прекъсване или разваляне. Именно поради това ролята на ментора е да направлява емоционално игрите, но не и дидактически. Когато говорим за свободна игра, игра на въображението, е добре да се придържаме към правилото, че детето/децата определят правилата.

 Когато децата не са научени да играят до късна възраст, а именно такава, в която вече са навлезли в следващ етап от развитието си - групова игра, тогава има риск те да не успяват да изградят добра игра помежду си и неумението да контролират емоциите, породени в играта, да ескалира в неприемливо и дори агресивно поведение.  Но дори и на този късен етап нещата се научават под ръководството на възрастен, било то родител или педгог. Важно е да се спазва общопритото правило, че свободната игра е свободна игра, т.е. не я измисля възрастния, той само я направлява и оказва емоционално съдействие. Може да дава и някои кретиавни насоки с цел подобряване на игровата атмосфера, или пък повишаване на мотиввцията. Възрастният не бива да участва в играта като дете - да тича, да подскача и да играе с децата, освен ако те самите не са го помлили да се включи. Само по себе си това пак е нарушаване на правилото, тъй като децата по дефоут следват авторитета и така те биха насочили усилия към подражание на възрастния участник, вместо да измислят свой развой на играенето.

 Насърчаването на свобдна игра подпомага формирането и подобряването на поведенческите регулатори - самонаблюдение, самооценка, самоконтрол. То е важно за разпознаването, приемането и управлението на емоциите. Свободната игра провокира въображението, което е важно за развитието на интелекта и мисленето. Тя е подготовка за живота и чрез нея се овладяват умения, чрез които човек става независим и самостоятелен. Свободната игра е важна за социалното развитие, защото тя предполага включването на детето в неформални групи по интереси и общи черти, т.е. изграждането на приятелски връзки още от детството по свободен начин, който не касае случайното попадане във формални общности като клас, група, колектив и пр. Така че играта може да се разглежда като многостранна благодат за развитието на личността, затова не лишавайте децата си от игра и не ги превръщайте в роботи. Ако искате да имате здрави, уравновесени, умни и успешни деца - оставяйте ги да си играят. И никога не се плашете от скуката, защото тя е най-добър приятел на въображението.