За играчките, споделянето и скритата страна на нещата...

 

  Има нещо извратено в света на възрастните, което несъзнателно предаваме на децата си. А то като упорит паразит удобно се настанява в бита и ежедневието ни. Превзема живота ни до степен, в която много хора осланят съществуването си само на него. Притежанието. Деленето на мое и чуждо. В консуматорския свят днес, където хората все повече са презадоволени от различни моди и влияния за сметка на лишаването си от интереси, е много важно да притежаваш. Значително. Мерилото за успех. Така несъзнателно вменяваме на децата си, че това е правилният път, разумнiият растеж. И дететто от много малко знае да прави разликата "моите играчки" и "чуждите играчки".

 Нека обаче погледнем нещата от един по-различен ъгъл и възможно ли е там, където играят децата, да има само общи неща, а самите деца така да са възпитани, че да нямат нищо против това. И как е възможно?

 В интернет циркулират различни статии и материали относно един от вечните въпроси в майчинските среди: Да си споделя ли детето играчките, или не. Напоследък везните клонят към "по-скоро не" и новото "модерно" становище твърди, че ако детето бъде задължавано да споделя, това го накърнява емоционално. Което си е вярно, но при едно условие... Ако детето предварително е било научено да гледа на своите играчки като само свои, дори и когато ги носи навън. 

 Избрах да следвам и изпробвам със сина ми различен подход. Бих го нарекла - малко по-неутрален. Най-общо казано идеята му е, че играчките вкъщи са си на детето, но ако желае да ги изнася навън сред другите деца - те стават на всички. Тук не се заявява на детето директно "Ти си длъжен да споделяш играчките си.", а му се оставя възможност за избор. Ако не желае другите да му пипат играчките, няма да ги взимаме навън. Толкова.  В този случай от една страна детето се учи, че в пространството за общи игри е хубаво да споделя, и това не му е наложено насила, а се изявява като доброволен и осъзнат избор - просто детето не усеща разделянето на "мое" и "чуждо". Самото разделяне по този начин му остава чуждо. От друга страна още от ранна възраст детето се подтиква към ситуация, в която се учи да взима решения. В крайна сметка, като човек, който има наблюдения върху играта на няколко деца възпитани по този начин, мога да кажа, че се получава един кооператив между децата, в който лесно се намира език за съвместно споделяне и размяна, без излишно напрежение. Нещо подобно като играта в детската градина. Разбира се, този подход не изключва конфликтите и целта далеч не му е да ги предотврати. Конфликти за играчки между децата винаги ще възникват поради една или друга причина - двама искат една и съща едновременно, или пък друг си е харесал точно определена играчка и не иска да я остави, неразбирателство относно функцията на играчката в играта и т.н. и т.н.. Това е нормално. Целите на подхода са да "избави" детското развиващо се съзнание от зависимостта към чувството за притежание, да научи на споделяне и да допринесе за развитието на кооперативното общуване, развитието на умения за разрешаване на проблемите вътре в общността. Дали ще има такава възможност, ако всеки родител чинно си събира играчките на детето, следи да не му ги взимат, повтаря му, че са негови, или пък постоянно изпада в паника, когато детето му вземе чужда играчка?

 Негативите на подхода са, че след общата игра всеки се прибира с играчките, които последно са останали у него, или е харесал най-много. Проблем с това децата обикновено нямат. Имат родителите. И тук отново се връщаме там, откъдето започнахме. Децата тъкмо откриват нуждата си от приобщаване и започват да се стремят към него, и възрастните вече ги възпитаваме в разделение. Безпощадно подрязване на крилете им, точно когато се готвят за полет.