Хайде стегни се! Лесно майка не се става. Имаш най-голямото щастие!

 

"Стегни се!", "Лесно майка не се става.", "На мен да не би да ми е било лесно.", "Това е най-голямото щастие!" са само част от арсенала, с който неразбирането се прокрадва. И после ще кажат "тя не споделяше'. Смееш ли да кажеш гък?  Нещо повече - вината те яде, разяжда те, като ръжда, бавно, но безвъзвратно. Започваш да си мислиш, че си толкова лоша и неблагодарна майка, че може би е по-добре да те няма. Границата между депресията и здравия разум лесно се размива, когато не си спала в продължение на месеци, и дори невинаги си наясно дали просто в момента ти е нервно, тъжно, писнало, или потъваш за дълго и никой не вижда.

 Срамно ли е да си искрена? 

Да не се чувстваш добре във всеки един момент от майчинството, или дори в никой?  

Явно. 

Явно трябва да умираш от кеф и щастие, че си затворена в омагьосания кръг на купища грижи, графици, пранета и мръсни съдове, докато тефтер с отговорности виси на врата ти - да заведеш детето на лекар, да вземеш другото от градина, да измислиш с какво ще нахраниш едното, пък и другото, да намериш време да сготвиш, да следиш за домашните, пък да намериш и време, и сили да им обърнеш пълноценно внимание, ама не наведнъж, защото все пак са на различни възрасти, всяко си има своите индивидуални потребности, да възпитаваш, да се погрижиш, да милваш, но и да отстояваш граници. 

Гъмжи от информация какво трябва и какво не трябва. Майката в опитите си да я догони, да навакса, така лесно може да се оплете в коварните мрежи на чувството за вина и безизходица, че просто не е истина. 

В комбинация всеки размахва пръст: Ако нямаш време да му обърнеш внимание - защо неглежираш детето. Ако играеш, занимаваш се с него редовно - защо му обръщаш прекалено много внимание. Ако родиш нормално, защо не си секцио. Ако си секцио, защо не нормално. Ако кърмиш, до кога ще кърмиш, ако не кърмиш, защо не кърмиш. Ако яде шоколад, защо му даваш вредни храни. Ако яде само плодове, защо тормозиш детето и не му дадеш да опита някое лакомство. Ако го каляваш, защо го държиш леко облечено. Ако не го каляваш, защо си го облякла прекалено. Тонове неразбиране, тонове порицание, тонове липса на човещина. 

И този черен облак се извалява навсякъде, включително и върху главите на майчета,  на които и без друго душата им боледува.

 Не знам какво е да си в следродилна депресия. Надявам се и да не разбирам. Но много добре знам какво е да си с две малки деца вкъщи и да не спиш в продължение на месеци, да функционираш по график и да имаш строго определено време за всяко нещо, за да смогнеш в рамките на нищожните 24 часа. Да изпитваш вина, че не се справяш и че си изоставила едното си дете за сметка на другото, да не можеш да се насладиш на времето, което отлита така бързо и да си изтикал себе си, нуждите и мечтите ти в девета глуха. Знам какво е и да имаш натрапчиви мисли и сънища как нараняваш едно от най-обичните си същества, а именно твоето бебе, и да се бориш със себе си в продължение на седмици. 

Знам какво е да полудяваш от майчинството. 

Така както знам какво е да си безкрайно щастлива от него. И двата свята съществуват паралелно. 

Единият не отрича другият. 

Защо е позволено да споделяш радостите си, но не и тъгата, объркването, умората, болката? Те не вървят ли ръка за ръка с любовта? Или е забранено? И кой го забрани? Кой поставя стандартите? 

Какво е да си добра майка? Какво е да си благодарен? И дали размахващите вечно пръст покриват като родители собствените си критерии за "благодарност"? 

Защо непрекъснато трием сол на главите на майките как трябва да са щастливи, как не е достатъчно за децата просто да имат майка, а да имат щастлива майка? 

Сещате ли се как точно това понякога е тънкия лед, по който депресираните жени се пързулват по пързалката на смъртта? Или не се сещате? Защото така е по-удобно.

Дали тази клета майчица не си превъртала стотици пъти в главата същите тези мисли и наложени етикети, за да стигне до чувството на непълноценност и най-страшното решение?

Нали много обичаме децата и ги благословим? 

Защо тогава вместо да се постараем те да имат майки, караме майките им да млъкнат и да се свият виновно и безпомощно в ъгъла, където проблемите им стават още  по-незабележими?

Аз знам отговорите на тези въпроси.

Само че всички, които с лекота лепят етикети върху устите на майките, не знаят как мълчанието се отразява на психиката. 

Пагубно. 

Ето как.

Преносно и буквално. 

Трябва ли да има още?

Трябва ли още да порицаваме майките, които искат да споделят как се чувстват?

Да ги караме да мълчат, защото чувствата им не кореспондират на захаросаните очаквания за майчинството?

Хората, които си мълчат, които таят в себе си, най-трудно преживяват душевната болка. 

Понякога не я преживяват.

  Всички психолози ни съветват да вербализираме своите емоции, за да излезем от тях. 

Сиреч - излейте душата си!

 Ама как, след като все ни карат да си мълчим?