Наред ли е всичко? Всъщност...Малко размисли и страсти

 С дъщеря ми днес минахме на детска консултация и, разбира се, тя отново не беше наддала и грам. 

Очаквах го с това нейно злоядие. 

Даже се оказа спаднала със 100 гр за един месец. В началото наддаваше много добре, после започна захранване, зъби - знаете как е. Не всички кърмачета приемат с охота новата храна, която е толкова различна от познатото вече майчино или адаптирано мляко. 

А пък растежът на зъбки допълнително усложнява ситуацията. В комбинация с по-голяма активност и, воала, вече наддаването не е същото. Спада по естествени причини, но и се появяват много неизвестни. Ама дали не ми е намаляла кърмата? Ама дали бебето няма някаква непоносимост? Ама защо така се дърпа? Защо така все по-малко расте? Влизаш в групи, срещаш познати, приятелки. Имаш чувството, че всички други бебета хапват, слушат, спят и наддават като за световно. 

Неусетно влизаш в спиралата на многото притеснения. Всяка консултация при педиатъра те изправя на нокти. Задаваш безброй въпроси с разтревожен глас. А бебето весело те гледа и не разбира напразните тревоги, които се нижат като тъмни облаци на хоризонта. Дали ще вали? Още не е сигурно, но ти вече се готвиш за буря.

Добре, че на този свят, и в тази държава, все пак са останали някакви свестни педиатри!

 "Имате прекрасно дете, моля ви, не му търсете кусури!" беше реплика отправена към вайкащото се Аз след обстоен преглед, породен от моите хиляда и един загрижени въпроса. 

Замислих се известно време върху собственото си поведение и тревожност, какво ги поражда. Очаквания? И как ги насаждане тези очаквания? Няма да захващам тази тема, защото е дълга. Хората имаме склонност да виждаме света някак шаблонно, но децата не са изрезки и нито се раждат, нито растат по шаблон.

Децата са различни и се развиват със свое собствено темпо.

Нима ние възрастните сме еднакви? 

Не се притеснявайте неоснователно за килограми, сантиметри, ходене, проговаряне, махане на памперси и пр. Всичко ще дойде с времето си. Запитайте се колко майки по света в момента се молят за живота на своите невръстни дечица и как ние все търсим под вола теле.

Защото не е проблем бебето да е по-леко или по-тежко от повечето си връстници, ако е здраво.

Без значение е дали е 70 или 80 см, ако продължава да расте.

Няма значение дали изостава в едно умение, ако развива нормално за възрастта други. (За изоставане може да се говори само при комплексно забавяне на редица умения.)

Не се хващайте за числа и таблици.

Не сравнявайте дечицата си по групи и седянки.

Приемайте ги и ги обичайте такива, каквито са. С техния ръст, тегло, малки несъвършенства и дефекти в говора. Замислете се, че това, което създава индивидуалността на човек, са точно тези малки отличителни признаци. 

Да бъде по-бавен и отнесен в мислите си се превърна в чара на моят син. Трябва ли всички да са шури и бързи? А той е фантазьор. Толкова е изгубен в това да си фантазира поредната магична история за суперсили, че му отнема час и половина обуването на два чорапа.😂Какво пък? Един ден ще се претрепва от бързане да остави децата на училище и да стигне навреме за работа. Вече ще е от бързите, но фантазията му - мъртва. Така че с времето започнах да се гордея с това, че е отнесен в нея, вместо да го приемам за проблем. 

Замислих се върху идеята дъщеря ми да е дребничка. Ами, много сладко, какво? Трябва ли всички жени да са метър и осемдесет жирафи? (Не го казвам обидно, самата аз съм горе-долу висока за жена). Много хора харесват ниски жени, а пантофката на Пепеляшка нямаше да се нарича пантофка, ако беше 42 номер. 

Чудесно! Ще я правим балерина, на вместо  манекенка!

 Очакванията и сравненията са изворът на повечето беди във връзката между родител и дете. 

В началото то е малко, само бебе, и тогава не чува и не усеща терзанията на майка си. Но после расте и чува как уменията му да говори се сравняват с тези на други деца. Чува, че Ани вече рецитира, а той едва свързва думите в изречение. А после и оценките, и интересите, и училището, приятелите,  въобще. Детето започва да страда от интензивния стрес, който го съпътва около това да опитва да се хареса на своите родители. Започва да живее с усещането, че другите са по-нормални, по-добри и по-успешни от него. 

Има ли по-сигурен начин да смажеш собственото си дете? Колко ли хора посещават психолог във връзка с такива взаимоотношения в детството? 

И едва ли някой родител го прави съзнателно. Естествено, че зад всичко стои просто родителската загриженост.

Или поне така смятат родителите.

А всъщност ефектът е малко по-комплексен. Очаквания, сравнения, чувство за вина и болна амбиция като кулминация на цялото това престараване да превръщаме децата си в суперхора.

И в крайна сметка малцина са суперхората по света. Повечето сме си просто хора. 

Въпросът е да пораснем като хора, които се усещат обичани и приети такива, каквито са. 

И да, всичко започва в началото. В самото начало. Нашето родителско отношение се заформя още от първото притегляне на бебешката везна. 

Дали ще се тревожим прекомерно или ще бъдем просто реалисти.

Дали ще надничане все в чуждата паничка и ще се надбягваме с другите родители, или ще се наслаждаваме на развитието на детето ни в хармоничен танц с и без друго препускащото детство - посоката я задаваме ние.

 Сравнението между децата е изкушаваща,  но коварна пързалка. 

Пуснеш ли се веднъж, няма слизане. Затова по-добре не се пускай! 

И кому е нужно в края на краищата? 

Да е висок като баскетболист, да е рус като Брат Пит, да е умен като Айнщайн, да е предприемчив като Стийв Джобс; да стане лекар, полицай, адвокат, да е успешен и красив. Да смята на 2 и да чете на 4, да рецитира Шекспир и да се справя като Пикасо в създаването на цветна композиция. Да говори нормално, да се развива в норма, да качва килограми в норма, да има ръст в норма.

А някой наясно ли е колко десетки норми съществуват?

Според единия автор, пък според другия, пък за момичета, за момчета; за кърмени, за некърмени; и на всичкото отгоре и за всяка отделна страна, етнос, раса, регион. 

Как точно се ориентира един най-обикновен средностатистически родител за нормата?

Нормата не е понеже съседчето ходи на гимнастика, трябва и дъщеря ми да я запиша! Не, това не е нормално. Това е комплексарщина. 

Както и очакването бебето да е 10 кг, защото това било златната среда там на определена възраст. 

Да не би всички майки и бащи да са с мерки на манекени, че да очакваме това от всички бебета?

Стегнете се!

И си го повтаряйте всеки ден - подкрепата за децата започва от самото начало!

Не превръщайте чара им, това което ги отличава от другите, в проблем.

Освен ако лекарите нямат някакви подозрения за проблем.

А по-често те не намират основание нещо да не е наред, диагнозите ги поставя Фейсбук и страховитата фантазия на родителите.

Нали знаете приказката: "Да не ти се случва това, което майка ти си представя?".